Равностойност на невърнати вещи – спечелено дело пред ВКС след 28 години – адвокат в София

Процесуален представител на ищците: адв. Тодор Мангъров, Шуменска адвокатска колегия.

Рег.№ 539 / 12.08.2026

РЕШЕНИЕ

гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева
Членове: Велислав Павков, Десислава Попколева

при участието на секретаря Райна Г. Стоименова като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20258002102837 по описа за 2025 година.

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 5795 от 11.12.2025 г. е допуснато по касационна жалба на М. М. Х., чрез адв. Мангъров, касационно обжалване на решение № 142/12.05.2025 г. по в.т.д. № 144/2025 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените при условията на евентуалност от касатора срещу „Силвер“ ЕООД, иск за заплащане на сумата от 46 214,12 лв., представляваща равностойността на 549 бр. кожи – 36 231 кв.дм. овча напа-антик, съгласно спецификация № 152 от 22.10.1997 г. на „Велур“АД, както и на 40 бр. облекла, ушити от останалите 138 бр. – 21 897 кв.дм. овча напа, и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 104 499,54 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 22.11.1997 г. до 5.11.2021 г.

С определение № 642 от 11.02.2026 г. по настоящото дело, на основание чл.227 ГПК на мястото на М. М. Х., починал на 26.01.2026 г., са конституирани неговите наследници по закон: В. П. Х., Мир. М. Х. и Вел. М. Х..

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че то е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. В открито съдебно заседание процесуалният представител на касаторите поддържа доводите за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част и моли същото да бъде отменено. В този смисъл е и изявлението на касатора Мир. М. Х. в хода на устните състезания.

Претендират се сторените разноски за адвокатско възнаграждение в касационната инстанция съгласно представени списък по чл.80 ГПК и договор за правна помощ от 30.03.2026 г.

Насрещната страна „Силвер“ ЕООД, не е депозирала отговор на касационната жалба. В открито съдебно заседание не изпраща представител.

На 30.03.2026 г. е постъпило заявление от пълномощника на дружеството, с което се оспорва касационната жалба и моли въззивното решение в обжалваната част да бъде оставено в сила.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по преформулираните от настоящия състав на ВКС материалноправни въпроси има ли значение за уважаването на иска по чл.521, ал.2 ГПК, причината поради която вещта не се намира у ответника и как и към кой момент се определя равностойността на вещта, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на посочената от касатора съдебна практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 3021/2016 г. на I г.о., по гр.д. № 1610/2009 г. на I г.о. и по гр.д. № 394/2009 г. на IV г.о., както и на ТР № 114 от 1.11.1963 г. по гр.д. № 95/63 г. на ОСГК на ВС.

Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл.294, ал.1 ГПК. С решение № 145 от 12.03.2025 г. по гр.д. № 4496/2023 г., състав на Първо гражданско отделение на ВКС е обезсилил решение № 267 от 4.07.2023 г. по гр.д. № 645/2022 г. на Апелативен съд Пловдив, с което ответникът е осъден да предаде на ищеца следните вещи: 549 бр. кожи- 36 231 кв.д. овча напа-антик и 40 бр. кожени облекла, ушити от 318 бр. кожи – 21 897 кв.дм. овча напа и е отхвърлил като погасен по давност иска за присъждане на сумата от 24 501 лв., представляваща паричната равностойност на липсващите движими вещи и иска за заплащане на лихва за забава върху тази главница за периода от 22.10.1997 г. до 16.07.2020 г. в размер на 66 294 лв. и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В отменителното решение на ВКС, при съобразяване на фактическите и правни твърдения на ищеца, изложени в исковата молба и петитума й, е прието че са предявени при условията на евентуалност обективно съединени искове с правни основания чл.79, ал.1 ЗЗД – за връщането на 549 бр. обработени овчи кожи – овча напа и на 40 бр. кожени изделия, изработени от останалите 318 бр. овчи кожи и евентуален иск за заплащане на тяхната равностойност в размер на 24 501,00 лв.– главница и 66 294,00 лв. – лихва за забава, при условие, че главният иск бъде отхвърлен и в този смисъл да дадени задължителни указания относно правната квалификация на главния иск, а именно по чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД – за връщане на стоките и за произнасяне по евентуалния иск за заплащане на тяхната равностойност в размер на 24 501,00 лв.– главница и 66 294,00 лв. – лихва за забава само в случай на отхвърляне на главния иск.

При новото разглеждане на делото, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от М. М. Х. против „Силвер“ ЕООД иск по чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД – за предаване на 549 бр. кожи – 36 231 кв.дм. овча напа-антик, съгласно спецификация № 152 от 22.10.1997 г. на „Велур“АД, както и на 40 бр. облекла, ушити от останалите 138 бр.-21 897 кв.дм. овча напа. За да достигне до извод, че искът е неоснователен, съдът е приел, че със споразумението от 23.01.1998 г. страните са постигнали съгласие ищецът М. М. Х. да заплати на ответника „Силвер“ ЕООД платената от него на трето лице цена за ишлеме – обработка на 867 бр. овчи кожи; каква стойност е издължена от ищеца към датата на споразумението; остатъкът на задължението му, което следва да погаси и че с погасяването му става дължимо насрещното задължение на ответника, а именно да върне посоченото количество кожи и ушити около 40 бр. облекла. За установени по делото е приел и следните обстоятелства: с влязло в сила решение по гр.д. № 73/2003 г. на Окръжен съд Пазарджик, ищецът е осъден да заплати на ответника, по предявения от него насрещен иск, сумата от 8 905,00 лв., представляваща левовата равностойност на неизпълненото парично задължение по споразумението от 23.01.1998 г., ведно със законната лихва от 21.10.2002 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 1 507,53 лв.-мораторна лихва върху главницата за периода 31.10.2001 г. до 20.10.2002 г.; със същото решение са отхвърлени предявените от ищеца главни искове, произтичащи от твърдяно неизпълнение на задължения на ответника по процесното споразумение; издаден е изпълнителен лист на основание влязлото в сила решение и е образувано изпълнително дело № 2117/2005 г. пред ДСИ, впоследствие преобразувано, както следва: в изп.дело № 37/2006 г. на ЧСИ М.Миладинов, № 3182009 г. на ЧСИ В.Любенова и № 553/2009 г. на ЧСИ В.Томова, което е приключило на 14.12.2018 г. поради събиране на вземането. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че към 14.12.2018 г. задължението на ищеца по споразумението от 23.01.1998 г. е изпълнено по реда на принудителното изпълнение и за ответника е възникнало задължението да върне процесните кожи и ушити облекла, като до този момент ответникът е имал правото по чл.315, ал.1 ТЗ за задържането на вещите. От горното е изведен извод, че правото на ищеца да иска връщане на вещите не се е погасило поради изтичане на пет годишна давност от сключване на споразумението, тъй като вземането му е възникнало от момента, в който той е изпълнил задължението си по споразумението. На следващо място е прието, че по делото не се установява ответникът да държи процесните вещи, като съгласно заключението на приетата химикотехнологична експертиза, след седемгодишен престой в складови бази, кожите имат необратимо влошаване на необходимите показатели за нормална употреба. Съгласно заключението на вещото лице по допусната съдебносчетоводна експертиза, при ответника не се съхраняват документи по бракуването или продажбата на процесните стоки, както и че към настоящия момент същите не са заведени в счетоводството на ответника. При тези данни, въззивният съд е приел, че понастоящем процесните вещи не се намират при ответника, поради което искът за връщането им се явява неоснователен.

Горното е породило задължението му, да се произнесе по евентуално заявената претенция за заплащане на тяхната равностойност и обезщетение за забава, в който смисъл са и задължителните указания на ВКС в решението му от 12.03.2025 г. по гр.д. № 4496/2023 г. При съобразяване на последните и на твърденията, изложени в исковата молба, въззивният съд е приел, че искът е с правна квалификация чл.521, ал.2 ГПК – за присъждане на равностойност на подлежаща на предаване вещ, която не се намира при лицето, което следва да я предаде. Посочил е, че за уважаването на този иск е необходимо първо да се установи, че ответникът има задължение да предаване на ищеца на определена движима вещ, както и че това предаване не може да се осъществи, тъй като вещта не се намира при ответника, като е без значение поради какви причини не се намира у него, а след което да се установи равностойността на вещта към момента на установяване на липсата й по средни пазарни цени. В тази връзка и доколкото по делото не е установен факта, че уговорените в споразумението облекла са произведените, въззивният съд е приел, че следва да се установява стойността на обработени и предадени през 1997 г. на ответника овчи кожи – напа антик, 867 бр. Кредитирал е заключението на химическата експертиза, според което процесните обработени кожи след седемгодишен престой в складовите бази имат необратимо влошаване на необходимите показатели за нормална употреба, а не заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което изминалият период от време не оказва значение и е достигнал до извод, че с оглед изминалия дванадесетгодишен период процесните вещи са със силно влошено качество, компрометирани и не се установява средната им пазарна стойност към релевантния момент – предявяване на иска и понастоящем. Въпреки изложените от въззивния съд съображения относно предпоставките, обуславящи основателността на иска по чл.521, ал.1 ГПК, последният е приел, че доколкото по делото не е установено преработването и продажбата на стоките или тяхното бракуване, както и липсата на счетоводното им записване, искът за заплащане на тяхната равностойност се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Преди да се произнесе по материалноправните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав констатира, че въззивното решение е частично недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл свръхперитум по заявените евентуални искове по чл.521, ал.2 ГПК и чл.86 ЗЗД. Видно от данните по гр.д. № 56/2021 г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, първоинстанционният съд не е допуснал по реда на чл.214, ал.1 ГПК поисканото от ищеца изменение на иска за главница и съответно на акцесорната претенция нито в първото по делото заседание, нито до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, поради което въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по евентуалните искове в размери над заявените в исковата молба от 24 501,00 лв.– главница и 66 294,00 лв. – лихва за забава, се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено.

По повдигнатите материалноправни въпроси по евентуалния иск по чл.521, ал.2 ГПК:

Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 3021/2016 г. на I г.о., по гр.д. № 1610/2009 г. на I г.о., по гр.д. № 394/2009 г. на I V г. о . , по гр.д. № 1610/2009 г. и съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 114 от 01.11.1963 г. на ОСТК на ВС, защитата по чл.521, ал.2 ГПК е допустима и във фазата на исковото производство, чрез съединяване при условията на евентуалност на иск за собственост на движими вещи или за връщане на движими вещи, предоставени на договорно основание, с иск за заплащане равностойността им в случай, че същите не са налице или са развалени изцяло или отчасти. Уважаването на иска по чл.521, ал.2 ГПК е предпоставено от установяване на обстоятелството, че ответникът дължи предаване на ищеца на движима вещ, както и че предаването на вещта е невъзможно, тъй като същата не се намира у него. Без значение е причината, поради която вещта не се намира у ответника – унищожаването й, укриването й, извършено разпореждане с нея в полза на трето лице, неположена грижа за опазването й. Произнасянето по претенцията по чл.521, ал.2 ГПК изисква допускане на експертиза, която да определи равностойността на процесните движими вещи към момента на установяване на липсата им.

При така дадените отговори на въпросите, основателни се явяват доводите на касатора за неправилно приложение на нормата на чл.521, ал.2 ГПК. Гореизложеното налага отмяна на въззивното решение на основание чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК като неправилно в частта по иска за заплащане равностойността на движимите вещи и доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия Върховният касационен съд следва да се произнесе по съществото на спора, като постанови решение, с което искът по чл.521, ал.2 ГПК да бъде уважен до размера на действителната стойност на процесните движими вещи към момента на установяване на липсата им. При определяне на реалната пазарна стойност на движимите вещи, чиято равностойност се търси към определен период следва да се отчете не само тяхната придобивна стойност, но и овехтяването и амортизацията им.

При липса на достатъчно данни за точния размер на действителната стойност на вещите към момента на предявяване на иска за равностойността им – м.07.2020 г. и при съобразяване на обстоятелствената част на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, приета от първата инстанция относно стойността на вещите към момента на предаването им, на основание чл.162 ГПК се определя от настоящия състав на ВКС в размер на 22 000 лв. / или 11 248,42 евро/, до който размер искът се явява основателен и следва да бъде уважен. Искът за заплащане на мораторна лихва върху главницата за периода от 22.11.1997 г. до 16.10.2020 г., т.е. до завеждане на исковата молба е изцяло неоснователен, тъй като изискуемостта на задължението за заплащане равностойността на вещите настъпва в момента, в който е установена липсата им, а това е станало в хода на производството пред първата инстанция.

Горното налага отмяна на въззивното решение в частта, с което е отхвърлен иска по чл.521, ал.2 ГПК за сумата от 11 248,42 евро, като и в частта за присъдените в полза на „Силвер“ ЕООД разноски, като вместо него следва да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до посочения размер.

При този изход на спора, на касаторите се дължат сторените разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред настоящата инстанция, както и сторените от тях разноски за държавна такса в производството по гр.д. № 4496/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, които съобразно уважената част на исковете са в размер на 228,54 евро.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 142/12.05.2025 г. по в.т.д. № 144/2025 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените при условията на евентуалност от М. М. Х. /заместен в процеса на основание чл.227 ГПК от В. П. Х., Мир. М. Х. и Вел. М. Х./ срещу „Силвер“ ЕООД, иск с правно основание чл.521, ал.2 ГПК за разликата над 24 501,00 лв. до 46 214,12 лв. и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 66 289,00 лв. до 104 499,54 лв., като недопустимо.

ОТМЕНЯ решение № 142/12.05.2025 г. по в.т.д. № 144/2025 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявения при условията на евентуалност от М. М. Х. /заместен в процеса на основание чл.227 ГПК от В. П. Х., Мир. М. Х. и Вел. М. Х./ срещу „Силвер“ ЕООД, иск с правно основание чл.521, ал.2 ГПК за заплащане на сумата 11 248,42 евро, както и в частта за разноските, като вместо него постановява:

ОСЪЖДА „Силвер“ ЕООД, ЕИК 112090864 да заплати на В. П. Х., ЕГН …, Мир. М. Х., ЕГН … и Вел. М. Х., ЕГН … и тримата с адрес …, на основание чл. 521, ал.2 ГПК сумата от 11 248,42 евро, представляваща равностойността на 549 бр. кожи – 36 231 кв.дм. овча напа-антик и на 40 бр. облекла, ушити от останалите 138 бр. – 21 897 кв.дм. овча напа.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 142/12.05.2025 г. по в.т.д. № 144/2025 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените от М. М. Х. /заместен в процеса на основание чл.227 ГПК от В. П. Х., Мир. М. Х. и Вел. М. Х./ срещу „Силвер“ ЕООД, иск по 521, ал.2 ГПК за разликата над 11 248,42 евро /22 000 лв./ до пълния предявен размер от 24 501 лв. и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 66 294,00 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 24 501 лв. за периода от 22.11.1997 г. до 5.11.2021 г.

ОСЪЖДА „Силвер“ ЕООД, ЕИК 112090864 да заплати на В. П. Х., ЕГН …, Мир. М. Х., ЕГН … и Вел. М. Х., ЕГН …, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 228,54 евро – разноски за производствата пред ВКС.

Решението не подлежи на обжалване.