Неравноправни клаузи в договор за кредит

През 2011 година Софийският районен съд постанови едно знаково за България решение, с което обяви за нищожни разпоредбите на договор за банков кредит, с които банката си запазваше правото едностранно да променя лихвения процент. Съгласно настоящата практика, банките предлагат договори за кредит договор на клиентите, без възможност за коментар и изменение на клаузите, с които клиентът не е съгласен, включително и тези за лихвите. Базирайки са на тези клаузи, най-често под предлог на поскъпване на кредитния ресурс банките едностранно повишанат ливите по договорите, най-често въобще без да уведомят клиентите си.

 

По конкретното дело е заведен иск за нищожност на въпросните клаузи, с аргумента, че те по съществото си са неравноправни, тъй като почти изключват от контрол правомощието на банката да повишава лихвата по кредита. Изложени са аргументи, че поведението на банката не може да се определи като добросъвестно и противоречи на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, защото поставя изпълнението на задълженията на банката в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от нейната воля. Банката оспорва иска с интересния аргумент, че европейските директиви нямали пряко приложение. Съдът обаче разглежда смисъла на понятието ,,неравноправна клауза” и посочва, че такава е тази, която действително поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля. Тук не коментираме условията на някои търговски банки, с които те обвързват условията за изменение на лихвените с цената на привлечения кредитен ресурс или изменението на международните усреднени лихвени проценти, което е случай, различен от настоящия.

 

Въпросът е в това, че в много от договорите за банков кредит, сключвани с физически лица фигурират клаузи, според които банката си запазва правото едностранно да определя лихвения процент, в зависимост от фирмената си политика. Адвокатът на клиента обаче е посочил, че случая основанието за промяна на лихвания процент  осъществява фактическия състав на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, а именно промяна от страна на банката на лихвен процент при непредвидени основания, при това без потребителят да има право реално да се откаже от договора. Разбира се, клиентът може да се откаже, но в такъв случай ще трябва да заплати такси върху непогасената главница, което неоснователно го наказва, въпреки че вече банката едностранно е вдигнала лихвите, т.е., той не може безпрепятствено да упражни законното си право на отказ. Това са аргументите, с които съдът е приел, че атакуваните клаузи в договора са неравноправни и като такива нищожни, като при това те не са и индивидуално договорени. Договорът за  кредит е финансова услуга по смисъла на чл. 144 от ЗЗП. Нормата е реципирана от чл. 3 от Директива 93/13 ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори, въз основа на която е приет и самия ЗЗП.

 

Смисълът на закона се свежда до това, че тъй като потребителят е икономически по-слабата страна, тя трябва да бъде защитена. Що се отнася до възражението на банката, че европейските директиви нямали пряко приложение, то просто не отговаря на истината, видно от чл. 51, ал. 1 от Хартата на основните права от Договора от Лисабон, съгласно която в случай, че национални норми противоречат на общностното право, то те не се прилагат, а съответната норма на общностното право има пряко приложение.  Следва да се има обаче предвид, че изложените разсъждения не касаят случаите, когато банките си запазват правото да променят лихвите в зависимост от международните лихвени проценти, както и когато ползват привлечен кредитен ресурс, който самите те ползват срещу лихва. Посочените случай също се експлоатират недобросъвестно от банките и предизвикват сериозни проблеми в практиката, които обаче ще бъдат предмет на друго изложение.